България - По снимка на ден

Несебър е един от най-древните градове в Европа. Наследник е на древното тракийско селище Месамбрия, основано през второто хилядолетие пр.н.е. Името му означава град (брия) на Мелса. От 510 г. пр.н.е. е превърнат от преселници дорийци в гръцки град-колония под името Месемврия. В града е имало театър и храм на бог Аполон.
През 72 г. пр.н.е. е окупиран от римски гарнизон. През римската епоха има второстепенно значение. Значителна роля започва да играе отново от ІІІ-ІV в. Към 680 г. е център на епископия, а през VІІ-VІІІ век - важна и добре укрепена и отбранявана византийска морска база. През 812 г. хан Крум превзема града. През 864 г. Борис І го отстъпва на Византия, но цар Симеон отново го завладява. От ХІ век наред с името Месемврия се употребява и славянското име Месебър или Несебър.
През Второто българско царство градът преминава неколкократно от български във византийски ръце и обратно. Апогеят на развитието му е по време на царуването на цар Иван Александър (1331-1371), когато е един от най-важните центрове в българската държава.
През 1366 г. кръстоносците, водени от Амедей VІ Савойски, превземат града и го предават на византийците. Под турско робство Несебър пада през 1371 г., когато са съборени крепостните му стени. По време на робството Несебър запазва пристанищното си значение.

През 1956 г. градът е обявен за архитектурно-градоустройствен и археологически резерват. Останките от антична крепостна стена с порта от ІІІ-ІV в., несебърските църкви от V-VІ в. и по-късните, от средновековието (Х-ХІV в.), които са изящни произведения на средновековната българо-византийска архитектура, около 60 възрожденски къщи, обединени в няколко ансамбъла, придават неповторим облик и особена атмосфера на града.

Днес старата част на Несебър е град-музей, защитен от ЮНЕСКО.

Моите песни

И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.

И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.

В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.

В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.

Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.

Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.

Елегия

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
"Търпи, и ще си спасиш душата?!"

Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!

Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана - рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!

А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!



Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. в Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.

През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - "Майце си".

От октомври 1867 г. живее в Румъния. През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия - в. "Знаме". През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката "Песни и стихотворения".

През Май 1876 г. Ботев организира чета. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг.

На 20 май 1876 г. привечер куршум пронизва Ботев.

Всеки, който е гледал "Време разделно" ще го познае.
Дяволският мост (Шейтанкюприя) е уникален паметник на пътното строителство. Намира се над река Арда на пътя свързващ Беломорието през Родопите с Горнотракийската низина. Не се знае кога точно е строен. Според едни е строен през XVI век, според други е по-стар - римски или византийски. Поради факта, че турците освен джамии не са строили много в България, а и поради приликата с римската архитектура, най-вероятно е построен по римско време.
Моста е трисводест, дълъг е 50 метра и широк 3,50 метра.

Дворецът край Балчик - "Тихото гнездо" - е разположен до морето, между три стръмни бряга. Мястото е недостъпно за ветровете и е богато на вода, цветя и дървета. Проектът за построяването на двореца е на италианските архитекти Америко и Августино. За 11 години те са построили малък, но великолепен дворец, съчетаващ различни архитектурни стилове. Завършен е през 1937 година. Румънската кралица Реджина Мария е англичанка по произход. Тя е прекарала голяма част от детството си в Египет и затова по нейно желание в комплекса са съчетани римски, ориенталски и християнски символи.

Един от най-красивите паркове в България, с множество защитени растителни видове. Намира се в околностите на Плевен. На територията на Кайлъка преди години са открити останките на римската крепост Сторгозия.

Христо Данов роден е на 27 август 1828 г. в Клисура. Учи в Панагюрище, както и при Найден Геров в Копривщица. Работи като учител. Основател е на класното училище и читалището в Клисура. Данов е първият книгоиздател в България. Основава "Дружествена книговезница" в Пловдив през 1857 година, която е първообразът на бъдещото издателство "Хр. Г. Данов". Автор и издател е на 36 взаимоучителни таблици и буквари, на учебниците "Примери за краснописание", "Кратка числителница за малки деца", "Пространна числителница с прибавени задавки за всяко действие", "Пространно битописание на църквата от ветхий и новий завет със 100 изображения". Книгоразпространителска му дейност се разпростира до Велес, Щип, Битоля, Прилеп, Солун, Скопие, Охрид, Ресен, Сер, Дойран, Кукуш, Струмица, Куманово, Неврокоп. До края на живота си издава около 1 000 заглавия, а до ликвидирането на издателството през 1947 г. под неговия търговски знак излизат още 2 400. Девизът му е: "Чрез просвета към свобода".
Бил е народен представител и кмет на Пловдив.

Въпреки че Велики Преслав е бил столица на България за по-малко от 100 години, тук е извършено доста мащабно строителство и е отбелязан огромен културен подем на българската държава. С Преслав е свързан и периодът, известен като “Златен век за българската култура”. По това време тук са творили авторите от кръга на Преславската книжовна школа.
Повечето от старините във Велики Преслав са на няколко километра извън града, в специално оформен парк, ограден от старите крепостни стени.
Велики Преслав е образец на културния разцвет на Симеонова България от края на IX и началото на Х в. и на амбицията на българския владетел да я превърне в истински „царски град". Велики Преслав има външен и вътрешен град, които са обградени със стени. Във вътрешния град основно място заемат царският дворец, резиденцията на архиепископията - патриаршия, и свързващата ги дворцова базилика. Сред всички сгради в Царския град доминира владетелският дворец, в който най-внушителна по размери и украса е Тронната зала. Величественият облик на Дворцовия град се допълва от Дворцовата базилика, известна още като Кръглата, или Златната, църква. Със своите пропорции и украса от цветни мозайки и рисувана керамика, тя е един от най-забележителните паметници на средновековната българска архитектура. Досега в града са открити 20 кръстокуполни църкви.

Aладжа манастир датира от IV-V век. Култови паметници от този род се срещат масово върху обширна територия, включваща Балканите и Близкия изток.
За първи път манастира се споменава през 1832 година в книгата на руския писател Виктор Тепляков "Писма от България". Началото на системни проучвания е поставено в края на 19 век от братя Шкорпил. Още в началото на века основаните от тях Варненско археологическо дружество и музей поемат грижата за неговото стопанисване и опазване. По инициатива на двамата братя през 1912 година Аладжа манастир е обявен за народна старина, а по-късно - през 1957 година - за паметник на културата от национално значение.

Крепостта на нос Калиакра е построена през IV век преди новата ера. Била е под Римско и Византийско владение, а през Средновековието е използвана за мюсюлмански духовен център.
Името на местността е променяно няколко пъти през вековете – Тетрасиада, Акре и Калиакра.
Освен откритите археологически разкопки, част от материалната култура на крепостта е изложена в малък археологически музей, направен в една от пещерите.




С нос Калиакра се свързват много легенди. Най-известната от тях разказва за 40 български девойки, които завързват косите си една за друга и се хвърлят в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители. Днес в началото на нос Калиакра се издига обелиск, наречен “Портата на 40 девици”. Друга легенда разказва за свети Никола, покровителят на моряците. Тъй като се стремял да избяга от турците, които го преследвали, земята под краката му се разтягала, но напразно. Той бил заловен и убит. На самия край на носа сега има малък параклис, реставриран през 1993, символизиращ неговия гроб.
Освен исторически, нос Калиакра е и природен резерват.

Могилата се намира до село Шипка. Датира от края на V началото на ІV век преди новата ера. В нея е погребан великият тракийски цар Севт ІІІ. На много от намерените съдове е изписано "принадлежи на Севт". Надписаният шлем на царя също е намерен там. Пода и леглото на царя са били покрити с килим с над 1 килограм златни нишки. Гробницата има 13-метров вход и три последователни помещения. От селото до могилата води новопостроен път. Има и екскурзовод.

Разположена е на около 2 км от Асеновград, на висок скалист хребет. През 1230 г. във връзка с влошените отношения с Латинска империя цар Иван Асен ІІ укрепва и разширява силната станимашка крепост. Той увековечава това свое строително дело с надпис, издълбан на една скала над входа на крепостта. Този надпис става причина тя да бъде наречена Асенова, а Станимака да се преименува през 1934г. в Асеновград.
Заради своята недостъпност от запад, север, и юг, е била естествено защитно средство, поради което през Средновековието е имала важно стратегическо значение. Крепостта е играла значителна роля в нашата история. Точното време на нейния строеж не е известно, но по данни от Устава на Бачковския манастир се вижда, че е съществувала отпреди неговото изграждане, т. е. отпреди 11 век. По времето на Иван Александър е била в български ръце.
Най-значителната и най-добре запазена сграда в крепостта е черквата "Св. Богородица Петричка", която заема североизточния ъгъл на крепостта и е обявена за паметник на културата от национално значение.

Основана от хан Аспарух през 681 година, първата българска столица достига пълният си разцвет по времето на Крум и Борис I. Плиска е столица на България до 893 година. Археологически проучвания, започнати преди повече от сто години от чеха Шкорпил, разкриват останките от "външен" и "вътрешен" град, Тронна палата, Малък дворец, езически храм, дворцова черква, водохранилище, бани, стопански и жилищни постройки, а на 1,5 километра от Източната порта – основите на внушителен катедрален храм – Голямата базилика. Един от първите градове в Европа с напълно действаща водопроводна система.
В момента обекта изглежда доста запуснат, но въпреки това археолози постоянно работят и често правят нови разкрития.

Какъв загадъчен-лиричен град!
С каква магия вечна ме привличаш?
Не знам защо тъй много те обичам,
Не знам с какво ме дърпаш все назад
към своята земя с тракийски дъх,
Под своя свод – усмивка на славянка...
Дали, минавайки през тебе, свойта сянка
Не съм оставил в твоя древен мъх?
Дали не съм оставил своя глас
В небето ти с Орфеевото ехо
Или пък някъде под витите ти стрехи
В предишен свой живот живял съм аз?
Не зная. Толкоз разнолик народ
През твоите земи се е кръстосал,
Че може би в кръвта си още нося
Един неподозиран твой живот!
Не зная. Но със въздуха си тих
Ти ме опиваш с нещо тъй огромно.
И аз днес всичко искам да си спомня.
Като в обърнат Дебелянов стих.

Дамян Дамянов

Паметника беше издигнат през 2004 година след многомесечни спорове относно ролята на Филип Македонски в историята на града, както и поради факта че проекта бе осъществен с парична помощ от Гърция.
Ролята на Филип Македонски остава спорна, поради изключително бедните исторически източници от периода, но факт е че градът е бил преименуван в негова чест - Филипополис.

Село Боженци е на 16 км. източно от Габрово. То е едно от малкото селища в България, запазили изцяло старинния си вид от епохата на Българското възраждане и съхранило ценни архитектурни и етнографски паметници. Красива гледка представляват двукатните и трикатни къщи, кокетно накацали на двата срещуположни хълма сред обилна зеленина.
Според легендата, селото е основано през трагичната за българския народ 1393 година, когато столицата на Втората българска държава, Търново пада под турско робство. Овдовялата болярка Божана тръгва с децата си да търси убежище.Единственият път към спасението и свободата е пътят към Балкана. Там, далеч от погледа на поробителя Божана спира и зазижда първия камък на селището, което ще носи нейното име.
В днешни дни, сред спокойствие, мир и тишина, село Боженци създава илюзията, че животът е спрял. Архитектурата на Боженци е отворена и обърната към улицата. Високият долен приземен етаж включва домакински и занаятчийски помещения, конюшни и навеси за животни, складове, мазета и дюкянчета. Външното стълбище води до веранда, през която се влиза първо в гостна, а след това в кухня и спалня. Големите ъглови камини са типични за Боженския интериор. Горният етаж е с няколко ниши, а на покривите има красиви бели комини. Обзавеждането е богато - стените са с букова облицовка, таваните са резбовани, украсени с разнообразни мотиви, шкафовете и вратите са в прекрасна хармония с чергите във весели цветове.
От 1964 г. Боженци, с неговите стотина къщи и седем-осем обществени сгради е обявено за архитектурно-исторически резерват.

Началото на пътеката се намира на около 500-600 метра от входа на пещерата "Бачо Киро". Още в самото си начало се разделя, като в едната посока води към дървеното мостче над река Айдъна (мисля че така се казваше), а в другата посока се изкачва рязко до билото на планината. От тук се откриват и най-добрите изгледи към долината и Дряновския манастир. Пътеката прехвърля билото и стига до Боженци. По целия маршрут е изключително добре поддържана, на някои места за безопасност са поставени дървени стълби и парапети.

Театъра е открит случайно при укрепителни работи по южната крепостна стена, и е най-впечатляващата постройка от римско време на територията на България, запазена до днес. Близо десет години продължават разкопките и разчистването на обекта, при които са отстранени 15 метра земен пласт. Театронът или местата за зрителите са амфитеатрално разположени и са разделени на два пръстена от 14 реда всеки. Театърът е имал капацитет от около 7000 зрители. Имената на градските квартали са били издълбани на пейките на всеки сектор и всеки зрител е заемал място в съответния сектор. Сцената с две нива разкрива архитектурното и декоративно богатство на постройката. Античният театър е построен по времето на Марк Аврелий през II век. Високото качество на използваните материали и художественото изпълнение доказват огромното социално значение, което се е придавало на театъра.

Пантеон на безсмъртието, съхранил спомена за саможертвения подвиг на руските воини и българските опълченци, загинали за освобождението на България в Руско-турската война (1877–1878).
Храмът е построен в стила на руските църкви от XVII в. Църквата има пет купола – четири странични, високи 33 м, и централен с височина 42 м (включително с кръстовете над тях) – изпълнени в традиционната за руското строителство форма на луковица и позлатени. Северната и южната фасада на храма представляват открити галерии, оформени с красиви аркади. В четирите краища на галериите се издигат многостенни пирамидални шатри, завършващи също с позлатени луковици с кръст. Храмът има 17 камбани, украсени с много орнаменти, надписи и релефни изображения. Най-голямата тежи 11 643 кг, а всичките заедно - над 20 тона.
Стенописите в църквата са правени на два етапа. Започнати са през 1902 г. от руския художник проф.П.Мясоедов, и от проф. Антон Митов. Делото им е продължено и завършено едва в периода 1957–59 г. от колектив с ръководител художникът иконописец Николай Ростовцев. Освен библейските сцени, изписани в централната част на храма, на южната и северната стена са изобразени руски и български исторически личности, канонизирани от православната църква. Сред тях са и братята Кирил и Методий.
В двете странични галерии са изградени 17 каменни саркофага, в които са положени костите на загиналите в сраженията при Шипка. В храма и в страничните галерии са монтирани 34 мраморни мемориални плочи, на които със златни букви са изсечени имената на воинските части и принесените жертви – 18 491 души. Специално място е отделено на Българското опълчение – на четири плочи, монтирани на западната стена, са записани 451 имена на загиналите опълченци.